Евгени АНДОНОВ продължава разказа си за атомоносната ера в историята на българската военна авиация, един от най-старателно скриваните моменти от 70-те и 80-те години.
В началото на 80-те години няколко български пилоти получават подготовка за използването на атомни бомби в СССР. Съвсем естествено до етапа за непосредствена работа със специалното изделие са допуснати пилотите на МиГ-23БН от 25-и ибап в Чешнигирово. За разлика от колегите си от 18-и иап те подробно изучават устройството на самата бомба, както и начините за настройка и програмиране на вида на взрива на специалния боеприпас РН-28.
Статията е публикувана в сп. АЕРО бр. 10 (юни 2009 г.)
РН-28 е тактическа атомна бомба с малка мощност. В открития печат за нея се споменава единствено фактът, че е била предназначена да се носи от палубните самолети с вертикално излитане Як-38. За целта на авионосните крайцери се съхранява боекомплект от 18 специални изделия от този тип. На практика през 70-те години РН-28 измества постепенно по-старите образци свободнопадащи авиобомби и става един от най-масово произвежданите ядрени заряди. Тротиловият еквивалент е 1 кт. Българските летци си спомнят подробности, които досега никога не се ставали известни на широката публика.
Цоко Цоков:
„На теория във Вознесенск изучавахме устройството на изделието РН-28. Самата бомба има едно капаче и под него се разполага пултът за избор на вида атомен взрив. Настройката на бомбата след поставяне на задачата летецът прави сам, като определя дали взривът да е въздушен или земен, нисък въздушен, висок въздушен. Всичко се програмира. Мощността на взрива може да се регулира от един до десет килотона.
Когато ген. Михов дойде зам. по изтребителната авиация от академията в корпуса, веднъж ни изнесе лекция за ядреното оръжие и каза една неточност. Аз го поправих. Каза ми – мълчи, не знаеш, а то беше именно за регулирането мощността на атомния взрив. Казах му – аз не знам, но под моето крило е висяла атомна бомба, пък под твоето… В корпуса по това време вече бяха млади момчета и те не знаеха, че навремето сме ходили да изучаваме атомно оръжие в СССР. Бяха минали 11 години. Настъпи неловка тишина.
На земята, преди да се излети, сe прави програмирането. След излитането нищо не може да се променя. В кабината на самолета има само един контролен ключ, подобен на този за нормалните бомби – „взрив–невзрив”. Този превключвател е за „въздушен” или „земен” взрив и определя дали ще се задейства радиовисотомерът или не. При земен ядрен взрив работата на взривателя не се влияе от радиовисотомера.
В началото ни учеха, че цялата ескадрила осигурява, придружава и охранява самолета, който пуска атомна бомба. В по-ранните години учехме теорията във военната академия и знаехме, че самолетът, носещ ядрено оръжие, се осигурява от изтребителната авиация и от зенитните части по направлението на удара и коридора за прелитане.
Когато отидохме на курса във Вознесенск, съществуваше само правилото, че не може един самолет самостоятелно да изпълнява такава задача по нанасяне на ядрен удар. С него трябва да има двойка или звено. Когато запитахме руския инструктор Авенир Решетников защо така се променят нещата, той ни отговори къде на шега, къде сериозно: „по-рано нямаше толкова бомби, сега е по-лесно”.
Във всички нормални маньоври МиГ-23БН може да хвърля атомна бомба, като това става при:
– хоризонтален полет;
– пикиране на 20°;
– кабриране от 15°;
Бомбата няма ограничение по скорост и височина. Трябва да се осигурят 8 секунди за безопасно отдалечаване. По принцип самолетът извършваше хоризонтален полет на 200 до 600 метра над терена.
Съществува бомбопускане и от 50 метра. С ядреното оръжие се работи, както и с обикновените авиобомби. Само че при хвърляне от малка височина се използва по-добро спирачно устройство, говорим за конвенционални бомби. Обемнодетониращи бомби също. За първи път у нас на ЩИТ-82 полкът от Вознесенск показа такъв обемен взрив.
Цоко Цоков:
„Започнахме практическите полети във Вознесенск. Направхиме по един полет от пикиране, от няколко различни ъгъла, кабриране, хоризонтален полет. Хвърляхме само от учебния самолет – практическа авиобомба П50-75. Не знам какви са предните авиобомби и защо за МиГ-21 са се готвели да хвърлят от кабриране. Изобщо бомбата, която ние изучавахме, не налагаше това. Руснаците казаха, че всички атомни бомби не се нуждаят от специални маньоври. Обикновените маньоври, с които хвърляхме традиционните авиобомби, се използваха и за атомните бомби с минимални разлики. Балистичните им характеристики бяха почти същите. В прицела на самолета това се залага, така че маньоврите не се отличаваха от тези с обикновените бомби. Абсолютно всичко беше унифицирано. Единственото специално изискване е двигателят да работи на постоянен режим. Поставяш го и не пипаш, докато не отмине ударната вълна. Това се правеше заради работата на двигателя”.
Естествено, докато чака взрива, въпреки защитния светлофилтър пилотът затваря очи, за да се предпази от светлинното излъчване.
Битка за секретност
Всичко това българските летци научават на курса под най-строга секретност. Желанието да се опази военната тайна на всяка цена изиграва и лоша шега на българските техници и оръжейници, придружаващи летците във Вознесенск.
Цоко Цоков:
„На отиване никой не е видял списъка за граница-митница. Оказа се че ние тримата – Йорданов, аз и Шишков, присъстваме вътре. Цивилните в Одеса не знаеха, че има бойни самолети, прелетели от България. Ние директно се свързахме с позивната „Миранда” от одеското летище, където ни управляваха. На връщане излетяхме от Вознесенск. Бяхме над остров Змейни, когато чух Ан-24 да захожда да каца на летище Одеса. Прибрахме се в България и кацнахме в Чешнегирово преди обяд. Посрещна ни командира на полка. Какво става? – Прибрахме се. – Другите? – Ще дойдат. Мина време, а самолетът го няма никакъв. Няма го. Няма го. Няма го. Като се има предвид, че излетяхме рано сутринта и в 11 часа вече бяхме в столовата на Чешнегирово, положението стана сериозно”.
В Одеса българите кацат с Ан-24. Строяват се за минаване на граница. Съветските граничари проверяват списъка и установявят, че няма трима души. „Я им кажете да излязат от самолета.” И започват нашите да обясняват. Граничарите се запъват. Трима ги няма и никакви обяснения, че тези хора са прелетели с бойни самолети, не помагат. Започва се звънене. Разговарят в Киев в щаба на ПВО с българския представител, но той не знае нищо. Звънят в Москва в посолството и там военното аташе не знае за българските летци. Звънят в София, но в ГЩ никой нищо не знае. И така българската група, завръщаща се от Вознесенск, остава на летището в Одеса до изясняване на случая. „Българи са, наши хора, военни, но все пак…”
Цоко Цоков:
„Докато това става, по едно време в Чешнегирово ми звъни генерал Велков, командващ авиацията. До него не е стигнало нищо от ставащото в Одеса. Попита ме къде е транспортният самолет. Казах му кога съм ги чул на подхода на Одеса и че нищо друго не знам.
„Вие тримата тука ли сте?” Естествено къде да сме, след като говори с мен по телефона. Още сме на летището. Така генерал Велков решава и директно звъни на генерал Семерджиев. По военнодипломатически път се изяснява, че тримата липсващи от списъка са се прибрали в България.
Това показва колко всичко е било скрито и сложно. Вознесенск беше закрито летище. За руснаците затворено значи затворено и от съседния полк не кацаха там. И изведнъж да се разгласи – българска група каца във Вознесенск. Достатъчно е да събереш само две и две и да ти стане ясно за какво сме там. Кацанията ни преди това в Тираспол или другите оперативни летища в Одеския военнен окръг не са били проблем”.
Секретността в България също е на най-високо ниво.
Цоко Цоков:
„Секретността беше на такова ниво, че когато аз тръгнах да докладвам на генерал Семерджиев, след като се върнахме, ме спря Любчо Благоев, бог да го прости. – Мини през мен. Какво правихте там? – Другарю генерал, програмата е изпълнена. Всичко е подготвено. – Обясни по-подробно. – Не мога. – Абе тии…
Той не даваше да му се противоречи. Казах му:
– Другарю генерал, вдигнете телефона и говорете с генерал Семерджиев, ако ми разреши, ще ви кажа всичко. Пред генерал Любчо Благоев ген. Семерджиев каза, че каквото трябва, аз ще му кажа на него и все едно не съм идвал при командващия ПВО и ВВС. Той се позасмя и ми каза: „Хайде бягай”. Оттам изхождам, че не е искал да правя среща с него. Такава беше секретността на това ниво, че никой повече не е питал при нас за атомното оръжие.
След като се видях с командващия, докладът при ген. Семерджиев мина много кратко: – Подготвени ли сте? – Подготвени сме. – И четиримата ли. – И четиримата. – Техническият състав. Да. Тяхната е лесна. – В смисъл… Почвам да обяснявам. – Не ми обяснавай. Подготвени ли са? – Да. – А друго какво ви казаха? – Ами друго нищо. Не ни питаха за нашите момчета. – А другото? – Другото казаха, че когато трябва и каквото трябва, ще бъде. Ген. Семерджиев не знаеше какво сме учили там. – Довиждане, Цоков. На пропуска записаха ли те? – Не искаха. – Добре.
Още на влизането не ме записаха, само ми дадоха едно картонче.
Преди това, като отидеш, те описват и те записват. Указанието бе да напиша в доклада, че подготовката е приключила нормално”.
Въпреки строгата секретност слухът за командировката до Украйна и за какво се отива става ясен на личния състав на 25-и ибап още със заминаването.
Цоко Цоков:
„Веднага след като кацнахме в Чешнигирово първо отидохме в столовата. Това става около единадесет часа без петнайсет минути преди обяд. Нямаше ни известно време на летището и момичетата в столовата започнаха да ни питат къде сме били, за какво. И в този момент влезе старши лейтенант Стефан Синев: „Оооо, атомните майори, какво става?”.
Жените в столовата почнаха да се споглеждат. Казах му да се маха оттука. Жените ни заразпитваха – ама вие къде бяхте, нали на учение. Ами на учение, дааа…
Но колко е било секретно, може да се съди и по факта, че нашите тетрадки, на четиримата пилоти, пристигат със степен на секретност шест нули. Някой някъде по секретните секции им слага две нули, толкова беше най-високата степен в България. Изпращат ги в Чешнегирово. Извика ме от секретна секция Венчето: „Другарю майор, някакви тетрадки с шест нули. Приготвила съм ги да ги нося на началник-щаба”. Казах й: „Млък”. Прибрах ги. На четиримата пилоти записките стояха в моята папка в секретна секция и ме следваха до напускането ми през 1997 г.”.
Защо е всичко това
Днес, от дистанцията на времето, информацията, че Българската народна армия и в частност ПВО и ВВС са се готвили да използват ядрено оръжие, може да прозвучи сензационно за някои хора. Коментарите по темата често се обръщат в плоскостта на политическото противопоставяне и се забравят реалностите от 50-те до края на 80-те години на миналия век. В този смисъл България има обща граница с две държави членки на противостоящ военнополитически блок. На територията на Гърция и Турция са разположени ракетно-ядрени средства заедно със съответните складове за ядрените боеприпаси. До този момент официална информация за наличието на ядрени складове на СССР на наша територия липсва. Въпреки това в общата надпревара за достигане на превъзходство в обикновените въоръжения и тактическите ядрени средства от двете страни на границата се предприемат сериозни усилия.
Днес, след като се обобщи известното за ракетните войски и авиацията на България, лесно може да се види, че всичко това е било планирано и подчинено на общата доктрина за водене на безядрени и ядрени действия, ако се наложи. Важността на тази подготовка в онези години се състои в това да се осигурят определени възможности. България е единствената страна от Варшавския договор, имаща общи граници с държави, членки на НАТО, на чиято територия не се разполагат за постоянно сили и части на Съветската армия. Това, както може да се предположи, прави някои процеси в Българската народна армия по-различни от тези в останалите страни от Варшавския договор. От друга страна, след като в Граф Игнатиево, Доброславци и Чешнигирово от 70-те и в началото на 80-те години са подготвени по няколко летци за извършване на различните маньоври за използване на свободно падащи атомни бомби и са създадени групите за окачването им, с това процесът се прекратява. След като се прибират в България, „атомните пилоти” никога повече не се занимават с подобна подготовка. Опитът не е предаван. От друга страна, за изтребителите от 18-и иап това е специална задача, а за „бомбиерите” от Чешнигирово се припокрива с рутинната им подготовка. Днес Цоков ще възкликне:
„Какви специални тренировки, та ние хвърляхме бомби ежедневно“.
Остава открит въпросът, как и къде е трябвало и при каква необходимост да се прибегне до атомоносните възможности на българската военна авиация. Плановете на Варшавския договор до средата на 60-те години предвиждат воденето на повече или по-малко тотална ядрена война. Постепенно възгледите еволюират и се разработва доктрината за преминаване от безядрени към ядрени бойни действия. При това се разглеждат различни варианти на използване на атомно оръжие. В по-малка или по-голяма степен на ескалация на конфликта. Основният начин да се осигури стратегическо предимство е нанасяне на изпреварващ ядрен удар. Разработва се теорията за ПЯУ – първи ядрен удар. Именно използването на атомно оръжие първи трябва да осигури унищожаването на ракетно-ядрените средства на противника. На оперативно-тактическо ниво в БНА това следва да се извърши от ракетни войски с наличните оперативно-тактически и тактически ракети. При ПЯУ се предвижда извършването на два основни пуска с интервал във времето. На авиацията се отделя роля да разузнава и своевременно да информира за координатите на важни мобилни цели и също така да участва в ПЯУ, като използва свободно падащи атомни бомби. През средата на 60-те години за формирания от БНА фронт се предвижда лимит от около 30 ядрени заряда, всичките предназначени за оперативно тактическите ни ракети. В началото на 80-те години лимитът за БНА вече достига 300 ядрени заряда, от тях около една трета са свободно падащи авиобомби. Доколкото наличните ударни самолети МиГ-23БН не могат да реализират достатъчно самолетоизлитания в рамките на ПЯУ, се привличат и изтребителите за ПВО на страната от 18-и иап, както и МиГ-21М, МиГ-21МФ и МиГ-21бис от 10-и САК. Така прехващачите от Доброславци, които иначе не са подчинени на командването на фронта, при необходимост се привличат и използват своите атомоносни възможности. Общо при преминаване от безядрени към ядрени действия със заповед на Върховното главно командване на Обединените въоръжени сили на Балканското стратегическо направление се предвижда нанасяне на около 600 (!) ядрени удара по позиции и обекти на вероятния противник. Разликата от 300 ядрени заряда, отпуснати на БНА, и 600-те планирани удара се допълва от използването на оперативно-тактически ракети със среден обсег и стратегическите бомбардировачи, с които разполага Главното командване за театъра на бойните действия. В извършването на атомни бомбардировки в полосата на българската армия се включват и изтребително-бомбардировъчните полкове от Одеския и Киевския военен окръг, изначално предназначени да действат на Балканското стратегическо направление.
За мащабите на използването на ядрено оръжие говорят и предвидените лимити за поразяването на определени цели. През 60-те години за унищожаването на една пехотна дивизия се е предвиждало използването на 3–4 ядрени боприпаса, а за полк – от един до два. През 80-те години нещата се променят. За унищожаването на една пехотна дивизия в плановете в зависимост от килотонажа залягат по 10–12 ядрени боеприпаса, а за полк над три.
Цоко Цоков:
„Когато с инструктора, с който отработвахме практически бомбохвърлянето във Вознесенск, подполковник Авенир Решетников започнахме да отработваме задача по унищожаването на пехотна дивизия, той заложи авиационен удар с 16 атомни бомби. Ние изразихме учудването си, защото по-рано в академията бяхме учили, че на полк се падат по 1–2 атомни авиобомби. Той полусериозно, полу на шега каза, че едно време е нямало толкова бомби, а сега има много. Използването на 16 авиобомби от типа на РН-28 гарантира пълното унищожаване на пехотната дивизия”.
Още самолети, още атомоносци
През 80-те години броят на самолетите с атомоносни възможности ще нарасне. През 1983 г. в Граф Игнатиево пристигат изтребители МиГ-21бис, преди това били на въоръжение няколко години във ВВС на СССР. Както се полага, те са оборудвани с всичко необходимо за използване на атомно оръжие от централната си подтелна точка за окачване.
В началото на 80-те години е решено 26-и рап, базиран на летище Толбухин (сега Добрич), да се превъоръжи със Су-22. Основната причина е доброто разузнавателно оборудване на самолета. Но заедно с повишаването на нивото на разузнавателната ни авиация е постигнато и поредното увеличение на бройката на атомоносните самолети в България. Първите шест бойни самолета Су-22М4 заедно с две спарки пристигат в България на 30 август 1984 г. На 4 юни 1985 г. още шест бойни самолета попълват състава на 2-ра ескадрила на 26-и рап в Толбухин. И двете доставки са на самолети с атомоносни възможности. На 1 октомври 1990 г. са доставени още шест бойни самолета Су-22М4, но започналите политически промени у нас и в Съветския съюз предопределят те вече да бъдат без съответното оборудване за спецподвески. Компенсация е добавянето на оборудване за изстрелването на управляеми ракети с телевизионна глава за самонасочване Х-29Т.
Су-22М4, изначално работен кон на съветската изтребително-бомбардировъчна авиация, може да използва атомни бомби 244Н, РН-24, РН-28 и РН-40. Подкачването може да се осъществи на левия или на десния бомбодържател на точка 1С или 2С, като е изключено комбинирането с друго въоръжение освен ракети „въздух-въздух” Р-60. За окачването на специалните боеприпаси се използва бомбодържател БД3-56ФНМ (с маса 39,75 kg). Оста на атомната бомба е наклонена надолу под ъгъл 12о и 25’.
Системата за управление на въоръжението СУО-54А осигурява използването на специалните авиобомби в няколко различни режима:
– Г и ПВ – от хоризонтален полет и при излизане от пикиране;
– П.ПД.Ц – от пикиране;
– КБР-Ц. – от кабриране с прицелване по целта;
– КБР-ВТ – от кабриране с прицелване по изнесена точка;
– НАВ.Б – навигационно бомбопускане по сигнали на РСБН или РСДН (системите за близка и далечна навигация);
– Г-ВТ – от хоризонтален полет по изнесена точка.
Докато повече от режимите не представляват нищо сложно, то бомбопускането от кабриране с прицелване по изнесена точка заслужава повече внимание. Координатите на целта се въвеждат според добре видим ориентир на 10–12 km от нея. Към ориентира се лети в автоматичен режим и Су-22 при използване на РСДН (радиосистема за далечна навигация) излиза над целта с изключителна точност. Както се полага на ударен самолет, полетът се извършва на височина 200 метра при скорост 1000 km/h. За да се избегне натрупване на грешка от дългия маршрут, пилотът прелита над ориентира, като се привързва към него и включва режим КБР-ВТ. От тук нататък всичко се извършва автоматично. В определен от бордовата изчислителна машина момент Су-то започва да изпълнява имелман с претоварване точно 5 единици. Летецът единствено включва режим на двигателя ПФ (пълен форсаж) и натиска бойна кнопка. Моментът на отделяне на бомбата става автоматично. В горната част на имелмана самолетът се обръща и хоризонтира сам (включва се режим „Приведение к горизонту” на САУ). След всичко това на пилота не му остава нищо друго освен да снижава и отдалечава с максимална скорост за избягване на ударната вълна. На практика това е бомбомятане от кабриране (от ъгли 105о–110о), което преди е изпълнявано от МиГ-21 и МиГ-23. При Су-то то е изцяло автоматизирано и се извършва с далеч по-голяма точност. В България бомбомятането от кабриране по този начин е отработвано. Тук, разбира се, отново трябва де се направи уговорката, че когато става въпрос за ядрено оръжие, няколкостотин метра отклонение на бомбата от центъра на мишената едва ли са фатални.
Поредното подсилване с нови самолети, носители на ядрено оръжие, е през 1989 г., когато първите шест самолета МиГ-29 пристигат на летище Равнец. Така първите от най-модерните ни и до днес изтребители с бордни номера от 15 до 20 си носят всичкото необходимо оборудване, за да се превърнат в атомни бомбардировачи, ако това се изисква. Арсеналът им се състои от по една бомба РН-28 или една РН-40, подкачвана на лявата най-вътрешна подкрилна точка за окачване. За целта се използват универсалните държатели БД3-УМК или БД3-УМК2, така те не трябва да се подменят за окачването на специален боеприпас. През 80-те години новата за времето си атомна бомба РН-40 навлиза масово във фронтовата авиация и може да се ползва от всички ударни самолети от МиГ-27 до Су-24 и от част от фронтовите изтребители. Според откритите до момента източници става въпрос за бомба с мощност от 30 кт. Като се има предвид регулирането на мощността, може да се предположи, че това е горната граница. С по-мощни атомни бомби от типа РН-30, РН-32 и др. са въоръжени самолетите на стратегическата авиация на СССР.
„Деатомизацията”
По наличната на автора информация в средата на 80-те години започналите политически промени стават причина групите за поддръжка на оборудването за използване на специален боеприпас в Добрич и Равнец да не са създават. Поставя се началото на процес „деатомизация” на ПВО и ВВС на БНА. Доколкото политическите промени в България се подготвят до голяма степен със съгласието на Москва, са взети мерки по линия на ЩОВС да започне демонтирането на всички системи по самолетите, позволяващи да използват ядрено оръжие.
В началото на 1990 г. български оръжейници демонтират специалното оборудване на МиГ-23 в Доброславци и така премахват възможността да използват ядрено оръжие. През юли същата година за две седмици с усилията на оръжейници от техникоексплоатационната част (ТЕЧ) на полка са „деатомизирани” и 15 броя МиГ-23МЛД от Габровница.
Според някои източници, за да си приберат специалната апаратура от МиГ-29, в Равнец пристига група руснаци. След демонтирането ѝ от самолетите те посещават и летище Узунджово, където правят демонстрация със свалянето на специалните блокове от МиГ-21М. Останалите самолети от този тип и МиГ-21МФ са „деатомизирани” с усилията на местните техници и оръжейници. Сходни процеси текат и в Граф Игнатиево с МиГ-21бис. По спомени на оръжейници този процес по премахване на чувствителното за новите политически условия оборудване трае до 1992 г. Интересен е фактът, че за Су-22М4 в Добрич се сещат не други, а органите на военното контраразузнаване, след като по техни данни в един от складовете на летището са намерени пилоните за подкачване на атомни бомби и част от апаратурата за проверка. С унищожаването ѝ е натоварен Дончо Донев, по онова време офицер в тила на смесения авиационен корпус в Пловдив. В заповедта липсват указания и групата, занимаваща се с окончателното премахване, натрошава апаратурата, като остатъците са закопани на летището в Балчик.
Тук е мястото да се спомене, че наличието на атомоносни възможности не определя, че те е трябвало да бъдат реализирани в пълен обем. Внимателният анализ на цялата налична информация показва, че от 1973 г. у нас е реализиран план за осигуряване на определен брой самолети, способни да ползват свободно падащи атомни бомби и се подготвя малък брой летателен и технически персонал във всяко летище, разполагащо с такива самолети. Интересен факт е, че един път създадени, групите за „спецподвески” никога не са извършвали специална подготовка и никога не са били привличани да тренират каквото и да е, свързано с атомното оръжие. Пилотите в Доброславци не отработват специалните маньоври, а тези в изтребително-бомбардировъчните полкове на 10-и САК извършват рутинните си бомбомятания по различни способи, като част от ежедневната си планирана дейност. Единственото напомняне за атомоносната ни авиация е ежегодната проверка на специалното оборудване, извършвано в ТЕЧ при рутинните технически дейности от един от обучените в СССР оръжейници. Никой никога не отработва повече използването на специални боеприпаси у нас.
Символичният край на атомната ера на българската военна авиация е сложен през 1997 г. Цоко Цоков разказва:
„След като ме направиха командир на Узунджово, взех секретните ни записки от Вознесенск с мене. Тетрадките стояха в запечатана папка, която отварях само аз. Когато течаха ежегодните проверки на секретната документация, само се отваря папката и се сверяват номерата по опис. Занесох я в Узунджово, после, когато се преместих в щаба на корпуса, там пристигнаха и съответните секретни документи. Накрая ние с Шишков се уволнихме последни, двамата едновременно, и през 1997 г. ги изгорихме. По принцип секретните документи се носеха в Белово, там се правеха на каша и така влизаха отново в употреба като вторични суровини. Те нямаше за какво да стоят. В началото на промените свалиха системите от самолетите МиГ-23БН под ръководството на полк. Дончо Коков, който тогава беше зам.-командир по инженерно-авиационна служба на корпуса”.
По този начин е сложена и последната точка в края на атомната ера за ВВС на Република България.
